Тази година (1999 г.) премина под знака на борбата на Интернет общество - България срещу правителството на Иван Костов, което чрез Комитета по пощи и далекосъобщения (КПД), председателстван от г-н Антоний Славински искаше да въведе лицензи за Интернет доставчиците. Напомням, че по онова време достъп до Интернет се предоставяше единствено по телефона и не ставаше дума за лицензиране на далекосъобщителна мрежа, а за лиценз върху самата услуга!
Интересен материал от това време е едно стихотворение от Пепа Николова, което тя посвети на мен. Честно казано не си спомням вече с какво я ядосах - водехме някакъв спор за авторските права върху литературни произведения, публикувани в Интернет. Колкото и странно да звучи през 2007 г., когато пиша тези редове, аз защитавах позицията, че авторите първо трябва да се питат, а после, ако нямат нищо против, произведенията им да бъдат публикувани.
Пепа Николова
На г-н Димитър Ганчев
На хълма, огрян от поток светлина стоиш и разглеждаш земята под тебе - съзираш под себе си малки неща - като играчки от минало време. И мислиш си: "Боже, колко велик сътворил си ме ти сред нещата" - В небето оглеждаш сам своя лик и властно потъпкваш земята. Земя,на която ти си роден, където са твоите спомени скрити - в небето, от облаци бели пленен не виждаш Нещата - в мъглата обвити. Нищожни за теб са всички неща, които под твоите стъпки умират - та ти си високо - а долу в прахта убежище само влечуги намират. Внезапно изви се буря - за миг небето забули се в мрак и изчезна и яркото слънце, и светлия лик... Потъна в студена и хапеща бездна. Там горе на хълма безброй ветрове въртяха те диво във черна вихрушка- отприщени, скрити от теб страхове се впиха кръвта ти жадно да смучат. Отчаян във черния Ад ти разбра, че слаб и безпомощен, в мрака оставен ти нямаш утеха и нямаш следа, която да сочи пътя забравен. Окалян и мръсен, изплашен и блед се спускаш по хълма - и търсиш пътека, и мислиш си: "Боже, та аз съм човек, греша и живея - дай ми утеха". Разбираш,че ти не си съвършен, че здраво си стъпил пак на земята. Човекът, от първия грях сътворен не може да прави безгрешно нещата. Поглеждаш небето и капчици дъжд измиват калта и праха от лицето. И първият слънчев раждащ се лъч намига ти палаво пак от небето. Земята е пълна със малки неща - добри и лоши, цветни и сиви. Събрани на нашата малка земя се учим докрая - да бъдем щастливи.
04.10.1999 г. отпечатано в стихосбирката "Лунно цвете", 2000 г.
| 
